Джейн Ан Кренц Любов по неволя

ПРОЛОГ

Очите на натрапника святкаха студено. Той вдигна силната си ръка и помете и втората редица вази от етажерката. Крехките обекти на яростта му нападаха по пода и се натрошиха на хиляди парченца. Следващата му цел беше сбирката от малки статуйки.

— Съветвам ви да побързате с опаковането, мисис Лейк — проговори хладно той, докато даряваше с вниманието си красивите малки Афродита, Сатири и Панове. — Каретата ще потегли след петнадесет минути и аз ви обещавам, че вие и племенницата ви ще седите вътре, със или без багаж.

Лавиния го наблюдаваше от стълбището, безпомощна и безсилна да спре унищожаването на стоката.

— Нямате право да постъпвате така! Разорявате ме.

— Точно обратното, мадам. Правя го, за да ви спася. — Мъжът ритна с ботуш една голяма урна, украсена в етруски стил. — Но знайте, че не очаквам благодарност за стореното.

Урната рухна тежко на пода и навсякъде се разхвърчаха парчета глина. Лавиния потрепери. Съзнаваше, че е безсмислено да се опитва да спре лудия натрапник. Той имаше намерение да унищожи цялата стока в магазина и тя не беше в състояние да му попречи. Още като дете я бяха научили да разпознава кога е настъпил моментът за тактическо отстъпление. Но все още не се беше научила да приема спокойно ударите на съдбата.

— Ако бяхме в Англия, щях да повикам полиция и да ви арестуват, мистър Марч.

— О, но не сме в Англия, прав ли съм, мисис Лейк? — Тобиас Марч застана зад един едър каменен центурион и го блъсна. Римлянинът се залюля и падна върху меча си. — Тук сме в Италия и вие нямате друг избор, освен да направите, каквото ви казвам.

Нямаше смисъл да му противоречи. Всеки миг, който прекарваше тук, долу, в опити да вразуми Тобиас Марч, беше загубено време. По-добре да върви да си стегне багажа. Ала не можеше да понесе мисълта, че ще напусне безславно бойното поле.

— Копеле — изсъска тя през здраво стиснати зъби.

— Пред закона тази дума няма тежест. — Мъжът събори на пода редица вази от червена глина. — Но разбирам какво искате да кажете.

— Очевидно е, че вие не сте джентълмен, Тобиас Марч.

— По този пункт няма да споря с вас. — Той размаха една полугола Венера и я хвърли върху купчината счупени вази. — Но вие също не сте дама, нали?

Лавиния потрепери, сякаш я беше ударил. Статуите на полуголата Венера бяха много популярни сред клиентите й.

— Как смеете? Фактът, че племенницата ми и аз намерихме убежище в Рим и бяхме принудени да отворим магазин, за да оцелеем, не е причина да ме обиждате.

— Достатъчно. — Тобиас се завъртя на токове и впи поглед в лицето й. Под светлината на фенера изражението му беше по-студено от каменна статуя. — Бъдете благодарна, че ви смятам само за нищо неподозираща жертва на престъпника, когото преследвам, макар че е напълно възможно да членувате в неговата банда от крадци и убийци.

— Вие твърдите, че престъпниците са използвали моя магазин, за да си разменят информация. Честно казано, мистър Марч, като виждам как се държите, не съм склонна да повярвам в нито една дума от онова, което ми наговорихте.

Мъжът извади от джоба си сгънат лист хартия.

— Оспорвате ли, че тази бележка беше скрита в една от вазите ви?

Лавиния хвърли бърз поглед към така нареченото „доказателство“. Само преди минути беше проследила, онемяла от смайване, как Марч натроши на парченца една прекрасна гръцка ваза. В нея беше скрито послание, което много приличаше на доклад на криминален престъпник до неговия работодател. Ставаше дума за успешно сключена сделка с пирати.

Лавиния вирна брадичка.

— Аз нямам никаква вина за това, че някой от клиентите ми е пуснал във вазата лично послание.

— Не е само един клиент, мисис Лейк. Престъпниците използват магазина ви от няколко седмици, за да поддържат връзка помежду си.

— Откъде сте толкова сигурен, сър?

— Наблюдавах къщата и вас лично в продължение на месец.

Очите й се разшириха. Изпита истински ужас от този отговор, произнесен с нахална небрежност, но в същото време побесня от гняв.

— Наблюдавали сте къщата и мен в продължение на цял месец? Шпионирали сте ме?

— В началото на разследването си предполагах, че принадлежите към престъпната на клика на Карлайл в Рим. Едва след някои допълнителни проучвания стигнах до заключението, че не знаете нищо за истинските занимания на така наречените ви клиенти.

— Това е нечувано!

Мъжът я изгледа с неприкрита подигравка.

— Да не би да твърдите, че все пак сте знаели?

— Никога не съм твърдяла подобно нещо. — Тя чу, че гласът й става все по-пронизителен, но не беше в състояние да овладее възбудата си. Никога в живота си не беше изпитвала такъв гняв и страх едновременно. — Живеех с убеждението, че всичките ми клиенти се интересуват сериозно от антики.

— О, нима? — Тобиас огледа пренебрежително зелените стъклени съдове, подредени грижливо на най-горната етажерка. В усмивката му нямаше и капчица топлина. — Но дали мога да се отнасям сериозно към твърденията ви, мисис Лейк?

Лавиния се вцепени.

— Какво означават тези думи, сър?

— Нищо не означават. Съвсем нищо. Просто установявам, че повечето ви стоки са евтина имитация. В магазина ви има само няколко наистина антични вещи.

— Откъде знаете? — изсъска злобно тя. — Само не ми казвайте, че сте експерт по античните вещи! Но по-добре да не обръщам внимание на наглите ви твърдения. Нямате право да твърдите, че притежавате някакви специални знания, не и след това, което натворихте в магазина ми.

— Абсолютно сте права, мисис Лейк. Аз не съм експерт по гръцката и римската античност. Аз съм само човек на сделките.

— Глупости! Никой разумен търговец не би изминал дългия път до Рим, за да преследва мистериозен престъпник на име Карлайл.

— Тук съм по молба на свой клиент. Той ме помоли да проведа разследване за съдбата на човек на име Бенет Раклънд.

— И какво се е случило с този мистър Раклънд?

Тобиас я погледна втренчено.

— Убили са го. Тук, в Рим. Моят клиент вярва, че Раклънд е знаел твърде много за тайната организация, контролирана от Карлайл.

— Каква невероятна история!

— Във всеки случай тя е моята история и е единствената, която има значение в този момент. — Тобиас разби още няколко вази в каменния под. — Имате още само десет минути, мисис Лейк.

Безсмислено беше да протестира повече. Лавиния прихвана полите си и хукна нагоре по стълбата. Ала на половината път спря, сякаш и беше хрумнала неочаквана мисъл.

— Дошли сте да разследвате убийство по молба на клиент… Това е много особена професия, мистър Марч — проговори язвително тя.

Преди да й отговори, той счупи една крехка газена лампа.

— Не е по-особена, отколкото да продаваш фалшиви антики.

Побесняла от гняв, Лавиния изсъска:

— Вече ви казах, че моите антики не са фалшиви, сър. Това са репродукции, които се купуват като сувенири.

— Наричайте ги, както искате. В моите очи всичко е имитация.

Тя се усмихна тържествуващо.

— Но, както вече казахте, вие не сте експерт по редки произведения на изкуството, нали, сър? Вие сте само един обикновен делови мъж.

— Остават ви по-малко от осем минути, мисис Лейк.

Лавиния попипа сребърната верижка на шията си, както правеше винаги, когато беше нервна.

— Не мога да реша дали сте отвратително злобна личност или просто сте луд — пошепна задавено.

Мъжът я удостои с кратък леден поглед. Изглеждаше развеселен.

— Има ли голяма разлика?

— Не.

Ситуацията беше наистина невъзможна. Тя нямаше друг избор, освен да напусне магазина си.

С тих вик, смесица между примирение и гняв, тя се обърна и изкачи тясната стълба. Когато влезе в малката стая, осветена само от една лампа, откри, че Емелин е използвала добре предоставеното им време. Два средно големи и един голям куфар стояха отворени насред стаята. Два по-малки бяха напълнени и затворени.

— Ето те и теб. Най-после. — Емелин беше пъхнала глава в шкафа и гласът й прозвуча приглушено. — Защо ти трябваше толкова време, докато се качиш горе?

— Опитах се да убедя Марч, че няма право да ни изхвърли посреднощ на улицата.

— Той не ни изхвърля на улицата. — Емелин се измъкна от шкафа и отстъпи крачка назад, стиснала в две ръце малка антична ваза. — Поръчал е карета и е наел двама въоръжени мъже, които не само ще ни изведат от Рим, но и ще ни придружават по целия път до Англия. Много великодушно от негова страна.

— Глупости! Този човек е всичко друго, само не и великодушен. Играе някаква тайна игричка и иска да се отърве от нас, това е. Запомни какво ти казвам!

Емелин уви вазата в дебела вълнена дреха.

— Той е убеден, че се намираш в сериозна опасност. Че Карлайл е замислил голям удар. Не иска да пострадаш.

— Глупости! Откъде си толкова сигурна, че така нареченият Карлайл върши беззакония в Рим? Имаме само думата на мистър Марч. — Лавиния отвори втория гардероб и посегна към прекрасната статуйка на Аполон. — Що се отнася до мен, аз нямам намерение да вярвам във всичко, което ми разказва господинът. Знам, че иска да се отърве от нас. Да ни прогони от магазина, за да преследва своите собствени тъмни цели.

— Аз пък съм убедена, че казва истината. — Емелин натъпка увитата ваза в третия куфар. — Според мен е прав: ние сме в опасност.

— Ако наистина сме заплашени от някакви подли бандити, няма да се учудя, ако се окаже, че мистър Марч е водач на бандата. Той твърди, че се занимава със сделки, но в него има нещо дяволско.

— Не позволявай на лошото настроение да влияе върху въображението ти, Лавиния. Нали знаеш, че когато дадеш воля на фантазията си, не си способна да разсъждаваш трезво.

Шумът от трошащи се глинени съдове стигаше до горе и караше Лавиния да трепери.

— Дявол да го вземе — промърмори ядосано тя.

Емелин спря за миг и наклони глава, за да чуе какво става.

— Сигурна съм, че се старае да представи нещата така, сякаш сме станали жертва на крадци и вандали. Какво ти каза?

— Спомена, че смята да разруши магазина, за да не си помисли Карлайл, че го е разкрил. — Лавиния все още не беше успяла да измъкне статуята на Аполон от шкафа. — Но според мен това е поредната му лъжа. Ако питаш мен, този човек се наслаждава на разрушението. И на силата си. Той е луд!

— Не вярвам. — Емелин извади още една ваза от шкафа. — Но признавам, че постъпи умно, като скри истинските антики на горния етаж, за да ги предпазиш от крадци.

— Единственото положително в цялата тази история. — Лавиния прегърна красивия Аполон и го измъкна от шкафа.

— Тръпки ме побиват, като си помисля какво можеше да се случи, ако бяхме изложили и тях долу заедно с копията. Марч без съмнение щеше да ги натроши на парченца.

— Ако питаш мен, имахме късмет, че мистър Марч не ни сметна за съучастници на бандата от главорези на Карлайл.

Емелин зави малката ваза в платно и я сложи в куфара.

— Треперя, като си помисля какво щеше да направи с нас, ако беше повярвал, че сме се включили в бандата, а не сме само невинни измамени.

— Какво по-страшно би могъл да направи от това да унищожи единствения ни източник на доходи и да ни изхвърли от дома ни?

Емелин хвърли поглед към старите стени, които ги заобикаляха, и изхъмка презрително.

— Не мисля, че можем да наречем това неприятно малко помещение дом. Няма да ми липсва нито за секунда.

— Със сигурност ще усетиш липсата му, като се озовем в Лондон без нито едно пени и се принудим да живеем на улицата.

— Няма да се стигне дотам. — Емелин почука по вазата, която се готвеше да увие. — Щом пристигнем в Англия, ще почнем да продаваме антики. В момента е много модерно да притежаваш стари вази и статуи и ти знаеш това. С парите, които ще ни платят за тези неща, ще си наемем къща.

— Но не за дълго. Ще имаме късмет, ако продажбата на спасените антики ни позволи да се задържим шест месеца над водата. Щом продадем и последната ваза, ни чака глад.

— Все ще измислим нещо, Лавиния. Досега се справяхме, нали? Идеята ти да открием магазин за антики в Рим беше брилянтна. Особено след като работодателят ни избяга с парите…

Лавиния трябваше да събере цялата си воля, за да не изкрещи. Безграничното доверие на Емелин в способността й да намира изход от отчаяни ситуации я подлудяваше.

— Моля те, помогни ми да се справя с този Аполон — поиска тихо тя.

Емелин огледа със съмнение голямата статуя, която Лавиния с мъка бе извадила от шкафа.

— Този ще заеме почти целия куфар, а той ни е последният. Защо не го оставим тук и не вземем вместо него н