Нора Робъртс Сега и във времето

Първа глава

Той падаше. Пултът за управление заприлича на вихър от бясно, безредно присвяткващи цифри и светлини. Пилотската кабина се въртеше шеметно от стремглавото спускане като повредена въртележка в лунапарк. Изобщо не му бе нужен оглушителния вой на предупредителните сирени, за да разбере, че сериозно бе загазил. А и настоятелните червени премигвания върху монитора също бяха напълно излишни, тъй като добре съзнаваше, че положението му бе критично. Разбра го в мига, когато изгуби управлението.

Изруга, опитвайки се да потисне паниката си, като се помъчи да овладее контролното табло, и същевременно протегна ръка да избута лоста напред, за да даде пълна тяга. Машината се запъна, отказа и здраво се раздруса — бореше се с гравитацията. Гравитацията я засмука. Целият метален корпус около него заскърца.

— Дръж се, миличко — едва успя да изрече той, преди устните му да застинат отново върху зъбите. Подът до крака му се отвори и се образува назъбена цепнатина, близо десет сантиметра дълга. — Я, не се разпадай, ти, кучи…

Насочи машината рязко на изток и изруга наново, защото стана ясно, че колкото и добре да я управляваше, само след секунди щяха да бъдат засмукани в дупката.

Светлините в пилотската кабина изгаснаха, като оставиха след себе си единствено вихрушката от калейдоскопичните цветове на пулта за управление. Падаха спираловидно и се превъртаха като камък, изстрелян с прашка. Светлината вече придоби бели, горещи и брилянтни оттенъци. Той инстинктивно прикри очи. Напълно безпомощен от внезапното катастрофално налягане, което усети върху гърдите си, той не успя да направи нищо друго, освен да си поеме дъх.

За секунди, преди да изгуби съзнание, си спомни, че майка му държеше да стане адвокат. Но той просто трябваше да лети.

Когато отново дойде в съзнание, въртенето беше вече престанало. Сега падаше свободно. Един поглед към пулта му даде да разбере, че бе повреден. Цифрите отброяваха отзад напред. Сякаш придоби нови сили и те му помогнаха да се изправи на пилотското място. Вече можеше да различи земния релеф.

Осъзнал, че всеки момент можеше отново да изпадне в безсъзнание, почти инстинктивно се наведе да освободи притока на гориво и да предаде управлението на автопилота. Знаеше, че компютърът ще сканира непознатия район и ако все още имаше Господ и той бе на негова страна, командният контрол щеше да се задейства.

Може би, да, може би щеше да доживее още един изгрев. А какви ли опасности щяха да го дебнат, ако се беше посветил на адвокатската професия?

Наблюдаваше как светът се бе забързал право към него — син, зелен и красив. И адът също, помисли си той. Ако управляваше адвокатско бюро, никога нямаше да бъде същото.


Либи стоеше на верандата на вилата си и наблюдаваше звездното небе. Призрачните проблясъци и навяващата на талази дъждовна завеса бяха най-красивата гледка, която можеше да се види по това време. Макар и да стоеше под навеса, косата и лицето й бяха мокри. Зад гърба й светлината от къщата грееше топло и уютно. Последвалата гръмотевица й припомни колко разумно бе постъпила, че запали свещите и газената лампа.

Светлината и топлината в къщата не я примамваха да влезе вътре. Тази вечер предпочиташе хлада и разрушителната сила, която сякаш струеше от планините.

Ако бурята продължеше още малко, трябваше да минат седмици, докато северният проход станеше отново проходим. Това всъщност нямаше значение, помисли си тя, след като поредната светкавица проряза небето. Имаше няколко седмици на разположение. В интерес на истината, сега разполагаше с цялото време на света, помисли си Либи с усмивка, докато обгръщаше тялото си с ръце, за да се опази от навяващия студ.

Най-доброто решение, което бе взимала досега в живота си, бе, че един ден си събра багажа и замина, за да се скрие от света в старата къща на родителите си. Планините винаги я бяха привличали. Кламатите в югозападен Орегон притежаваха всичко, от което се нуждаеше. Невероятна гледка, високи назъбени върхове, чист въздух и уединение. Ако написването на дисертацията й за влиянието на прогреса върху живота на индианците колбари щеше да й отнеме шест месеца, то мястото бе именно тук. Пет години от живота си прекара като студентка по културна антропология, а три от тях — в особено напрегната работа по обекти. От осемнадесетия си рожден ден не бе си дала и минута почивка, нито някога успя да остане насаме със себе си, далеч от семейството, учението и колегите си. Дисертацията беше особено важна за нея — дори прекалено важна, често си казваше тя. Като дойде тук, за да работи сама, имаше възможността да се посвети малко на себе си и така постигна идеалния компромис.

Беше родена в тази дървена двуетажна къщичка. Първите пет години от живота си бе прекарала тук, сред планините — свободна и безгрижна като сърне.

Засмя се, като си спомни как заедно с малката си сестричка тичаха наоколо по поляните боси, как си мислеха, че светът започва и свършва с тях и с техните родители, противници на общоприетия начин на живот. Щом затвореше очи, виждаше майка си как тъче черги и рогозки, а баща си — как спокойно си прекопава градината. Вечерно време пък слушаха музика и си разказваха дълги, интересни истории. Четиримата бяха щастливи, че са заедно, като се срещаха с други хора не повече от веднъж месечно, когато отиваха до селото за продукти.

Животът им можеше да продължи по този начин, ала след шестдесетте дойдоха седемдесетте години. Някакъв търговец на произведения на изкуството видя един от гоблените на майка й. Почти по същото време баща й установи, че като смеси по определен начин билките, които отглеждаше в градината си, ставаше прекрасен чай. Малко преди Либи да навърши осем години, майка й стана признато име сред художествения елит, а баща й — прочут млад предприемач. Малката им къща се превърна във ваканционно убежище, след като семейството се премести да живее в центъра на Портланд.

Може би именно културния шок, който Либи изживя по това време, я тласна към антропологията. Възхищението й от тази наука, от разнообразието в социалните структури и последиците от външното влияние върху тях, често вземаше превес в живота й. Понякога почти забравяше в кое време живее в ненаситната си жажда за отговори. Когато това се случеше, тя идваше в къщичката или си взимаше няколко дни отпуск, за да се види със семейството си. И сега по същите причини бе дошла тук, при своите корени.

Щеше да започне от утре. Само да премине бурята и веднага ще включи компютъра, за да продължи работата си. Но този път за не повече от четири часа на ден. През последната година и половина работеше по три пъти повече.

Всяко нещо с времето си — така казваше майка й. Сега Либи искаше да почувства малко от свободата, която бе изпитала тук в детството си.

И от спокойствието. Наслаждаваше се на вятъра, който брулеше косата й и се заслуша в ромона на капките по земята и камъните. Въпреки бурята и тътена на гръмотевиците, тя се чувстваше на сигурно място. Така и не бе открила досега по-тихо и спокойно местенце от това тук.

Либи видя ярка светлина да пресича небето. За миг се заблуди, че може да е мълния или падащ метеор, ала когато просветна, тя съзря някакви неясни очертания и блясък на метал. Пристъпи инстинктивно напред под дъжда и примижа, за да види по-добре. Когато обектът се приближи, Либи се хвана за гърлото.

Самолет? Стори й се, че ей сега ще забърше върховете на елите съвсем близо на запад от къщата. Сблъсъкът отекна през цялата гора. Тя остана замръзнала на мястото си. Втурна се да си вземе дъждобрана и аптечката за първа помощ.

Секунди по-късно, докато гръмотевиците раздираха небето над главата й. Либи беше запомнила мястото, където бе видяла самолета да пада, и сега искрено се надяваше, че безпогрешното й чувство за ориентация нямаше да й изневери.

Борбата със заслепяващия дъжд и разкаляните пътища й отне близо половин час. Тя волево стисна зъби, след като джипът се гмурна и премина през придошлата река. Много добре съзнаваше опасността от прииждащите води в планината. Въпреки това продължи да поддържа скорост, лоста по-висока от безопасната, като разчиташе повече на инстинкта, отколкото на паметта си, докато преодоляваше ловко препятствията. Едва не го прегази — стана така изведнъж, както всичко, което се бе случило. Либи натисна яко спирачките, след като фаровете на джипа осветиха мъжка фигура, просната на една страна посред тесния кален коловоз. Лендроувърът поднесе, като пръскаше кал на всички страни, преди да успее да закове на място. Тя грабна фенерчето, изскочи от колата и клекна до човека.

Беше жив. Усети известно облекчение, когато успя да напипа пулса на шията му. Беше облечен в черно от глава до пети и вече бе измокрен до кости. Машинално го зави с одеялото, което носеше, и започна да го опипва за счупени кости.

Мъжът бе млад, строен и с мускулесто телосложение. Докато го преглеждаше, Либи се молеше тези негови качества да му помогнат да се справи с критичното си състояние. Въпреки че мълниите раздираха постоянно небето с ослепителната си светлина, тя насочи фенерчето си право в лицето му.

Дълбоката рана на челото му я притесни. Макар силният дъжд бързо да отмиваше кръвта, Либи забеляза, че кървенето бе сериозно, но затова пък установи, че вратът и гръбначният му стълб не бяха счупени и си позволи да го премести. Движеше се чевръсто. Взе аптечката от колата. Тъкмо правеше превръзката на челото му, когато непознатият отвори очи.

Слава Богу! Това бе единственото, което й дойде наум, и тя инстинктивно го хвана за ръката, за да го успокои.

— Ще се оправите. Не се притеснявайте. Сам ли сте?

Той се втренчи в нея, ала успя да види само някакви бегли очертания.

— Какво?

— Има ли още някой с вас? Някой друг ранен!?

— Не. — Направи опит да се надигне и да седне. Отново му се зави свят и се подпря на нея. Ръцете му се плъзнаха по мократа й мушама. — Сам съм — едва пророни мъжът и отново изпадна в безсъзнание.

Изобщо нямаше представа до каква степен бе сам всъщност.

Либи спа на пресекулки през по-голямата част от нощта. С невероятни усилия го вкара в къщата, когато пристигнаха, и едва го завлече до канапето.